-Защо имате толкова големи мустаци? - Попита къдрокосото хлапе мъжът, който четеше вестник на пейката на селската спирка.
- Отглеждам си ги - лаконично отговори човекът и продължи да чете пресата.
- Мама винаги караше татко да си бръсне неговите, понеже я гъделичкали. А той твърдеше, че без мустак носът му ще скучае. Тя се разсмиваше, а той след нея. - продължи ведро момчето.
- Тези мустаци знаеш ли колко трудно съм ги отгледал, ехее? -
Засмя се човекът на детската чистота, с която упорито се опитваше да завържи разговор малкият му събеседник и прибра вестника в дипломатическото си куфарче.
- И аз искам да си пусна като вашите мустаци, но още съм твърде малък и моите не са почнали да растат. Едва на девет съм, имам доста време до пубертета. Вие, вашата жена не я ли гъделичкате с мустаците си като я целувате?- продължи да любопитства дръзкото хлапе.
-Гъделичкаха я сигурно, но вече я няма жена ми- въздъхна господина.
- Така ли? Къде е? Моят татко също го няма. Мама казва, че от там, където е сега ни закриля.
-Изглежда, че и моята жена е при баща ти, момче.
- Едва ли. Това само мама си го вярва. Баща ми е моряк. От две години не е с нас. Но аз скоро четох за Бермудския триъгълник и знам, че не е загинал в морската буря, както писаха във вестниците, а просто се изгубил и се е посветил на експедиция, издирвайки пътя за вкъщи.
- Как се казваш, младежо?
- Извинете, че не се представих. Казвам се Марин Николаев.
- Хубаво име. Искаш ли един бонбон?
-Много обичам бонбони, но татко ми беше заръчал да не взимам от непознати.
Малчуганът се изправи и изгледа събеседника си от глава до пети.
- Обаче, Вие ми е струвате свестен човек, а и много приличате на баща ми с тези големи мустаци. Така че няма да откажа, охо, шоколадов е даже.- с блаженство сдъвка бонбона.
- Я кажи, Марин Николаев, къде е майка ти, че си сам на спирката?
- Мама работи. Много. Взима по две смени във фабриката, от както татко е в Бермудския триъгълник. –въздъхна момчето и се обърна с гръб, за прикрие една натежала сълза, която напираше от окото му.
- И ти къде си се запътил?
- В града отивам. Имам една приятелка. Лили. Много е хубава. Още не съм й го казал. Понеже принципно момичетата никога не разбират какво им се говори. Но нищо. Ще събера смелост. Лили е болна и в училище събираме пари, за да помогнем на семейството й.
- И ти си решил да се включиш?
- Много ми се иска. Но не мога от майка си да взема пари. Тя и без друго все двойни смени кара, а във фабриката не е лека работата. Вечер, щом аз си легна и тя си мисли, че не я чувам, започва да плаче. Тревожи се, че не ни стигат парите и няма с какво да ми купи маратонки. А на мен маратонки не ми трябват. Аз се опитвам да подкрепям мама. Често помагам на съседката - баба Донка, която е много добра и все разправя, че мечтае за внук като мен – събирам дърва, помитам листата в двора й, храня кокошките, но жената е пенсионерка и ми плаща само с яйца и мляко. Така че няма от къде да взема пари, за да помогна на Лили. За това реших да продам едно корабче, което татко ми даде. Докато всички живеехме в града се сприятелих с един човек, който има сергия на пазара. Тръгнал съм да го намеря и да го помоля да сложи до своята стока и моя кораб - да се продава.
Момчето разгърна торбичката си и извади малка фрегата.
- Вижте, татко ми го направи. Платната са от кожа на акула, мачтата и корпуса - от тихоокеански миди. Виждал ли сте такива? Огромни са - като чинии и само по бреговете на Пасифика ги има.
- Чувал съм, че по бреговете на екватора има много такива миди.
- Баща ми е минавал екватора, цели два пъти.- светнаха очите на Марин - От един остров насред Тихия океан ги е взел тези миди, за да ми направи корабчето.То е тип фрегата. Това е любимата ми играчка. Никой няма такава, сигурен съм. Когато я продам, с парите ще се включа в благотворителната кампания за Лили.
- Чудесно си решил, момко, но няма ли да ти е мъчно да се разделиш със спомена от баща си?
-Татко щеше да одобри. Той ме научи, че приятелите са преди всичко. А Лили ми е най-добрата приятелка. Трябва да оздравее, хем да и призная чувствата си. Няма да издържа да чакам до пубертета.
Преди баща ми да изчезне в Бермудския триъгълник, когато беше тук, той ме учеше, че за един истински мъж да помогне на приятел е въпрос на чест. А това струва повече от най- скъпата вещ. Той заръча да спазвам този принцип, а аз му обещах, че ще стана истински мъж, като него.
- Мъдър човек е баща ти, младежо. Я, дай да разгледам твоето корабче.

Мъжът взе в ръцете си изящната играчка и попита със сериозен глас:
- Може ли аз да го купя? Ще стои чудесно в моя кабинет. Колко пари му искаш?

- Ама, вие сериозно ли, господине? Ще купите корабчето? – възкликна щастливо момчето- Хем няма да се налага да ходя и да търся онзи човек. А вместо това ще помогна на баба Донка, че видях,  яйцата в къщи са свършили и тъкмо ще зарадвам мама довечера.
Как ви се струват пет лева? Много ли са ?- Попита плахо Марин.
Мъжът се усмихна и разроши къдравия перчем на чистосърдечния хлапак.



Автобусът се зададе из зад завоя. Шофьорът се провикна през спуснатия прозорец и ехото му отекна в тишината на мързеливия преди обед. Изсвири шеговито и клаксона.
Пътниците слязоха и площада се оживи.
- Е, аз трябва да се качвам, Марин Николаев. - Мъжът стисна здраво момчешката десница. - До скоро, приятел и благодаря за чудесната сделка!
- И пазете корабчето, Господине! Няма друго като него! Лично татко го е правил!
Момчето се затича след автобуса, за да изпрати новия си познат.

Бяха минали няколко дни.
Беше неделя сутрин, когато  на вратата се похлопа.
Марин отвори, но нямаше никой. Огледа се. Пред себе си, на прага намери малко синьо пакетче.
Имаше и  бележка, на която пишеше:
"Въпрос на чест е да помогнеш на приятел"
Развърза го с трескаво любопитство.
Из под хартията се подаваше подаръкът от баща му- корабчето.

:)