Беше мързелива ноемврийска вечер. Коста лежеше на дивана, кръстосал краката си и с досада превключваше каналите на телевизора. Нищо интересно не излъчваха, но той се правеше, че е погълнат от синия екран, винаги, щом жена му влезеше в хола.
- Ама много те мързи, ей. Що за човек се извъди бе, Косьо – промърмори Бонка, мъкнейки легена с пране под мишница. – Като се изпънеш на този диван и се срастваш с него.
Жената се завъртя и излезе на балкона, за да просне дрехите. Влезе отново в хола, разтри една в друга зачервените си ръце и подбутна мъжа си.
- Хайде, Коце, ти да идеш на тавана да претакаш зелето. Че ако знаеш колко е студено навън. У- у кучи студ, намръзнах се на терасата. Е -ей го - духа , та се не трае. Дано щипките издържат прането, че какъвто е лют вятърът, не на шега ще отнесе чаршафите, за едната пакост.
Коста отвори едното си око. След това другото. Прозина се сладко и протегна ръце.
- Ох, стига си мърморила, ма Бонке.! Отивам! То поне ракия да ми даваше да пия, че да има полза от това зеле! Ама и нея си ми я забранила! Че и да претакам искаш!
Косьо обу старите подпетени, но много удобни, обувки, които ползваше само за пред входа, докато играе табла с комшиите и се затътри към таванските помещения.
- Май забрави нещо! С какво ще претакаш ?– настигна го Бонка му и му подаде едно навито парче маркуч.
Коста взе ролката с отегчение и закрачи мързеливо по стълбите, като се подпираше на парапета.
Навря ключа в ключалката на тежката таванска врата. Имаше един тарикатлък : да повдигнеш малко ключето, да врътнеш надясно и тогава на ляво, държейки дръжката нагоре. Коста все забравяше за този номер, понеже рядко му се случваше да ходи до тавана. Промуши намотания маркуч през рамо и започна да напъва вратата. След известна борба резултатът беше положителен. Щрак. Вратата изскърца. Коста чу как вятърът си играе с ламарините по покрива и се блъска бясно по неукрепените прозорци. Явно, когато отвори вратата стана течение и от силата му, прозорецът в помещението рязко се разтвори и мразовитият въздух нахлу безмилостно. Таванската врата се тресна толкова силно, че част от пропуканата мазилка над касата се отрони и падна на циментовия под. Коста се втурна да затвори прозореца. Напипа райбера и го спусна. Наоколо утихна.
Коста плъзна ръката си по стената, за да намери ключа за лампата. Оказа се, че крушката е изгоряла. Изведнъж се почувства като в капан. Вятъра продължаваше да шиба ламарините по покрива, но той ясно чуваше и човешки стъпки.
- Ехо, има ли някой. –колебливо прошепна Коста. – Хей, който и да си, покажи се, че видиш ли маркуча- мъжът се напъна да е изглежда смел и безстрашен, но гласеца му излезе като на малко пискливо приказно човече.
Клетникът почувства хиляди малки щипалки по гърба си. Минаваха по цялата му снага и се впиваха в кожата му като пиявици. Чехлите за пред входа, вече не бяха толкова леки и сякаш някой ги бе напълнил с олово. Коста понечи да тръгне напред, но усети как нещо внезапно го сграбчва за лакътя. Даде инстинктивно крачка назад, отдръпвайки ръката си и хватката, която го държеше здраво, се охлаби.
"Аха, ще ти дам да разбереш, гадино", помисли си Косьо и пак прекрачи напред. Отново нещото го хвана за лакътя и този път го стисна още по-силно.
Нещастникът усети как очите му се пълнят със сълзи и някаква тъмна, тежка, страшна сянка стоварва лепкавата си снага върху гърдите му и го притиска точно на слънчевия сплит. Направи опит да извика, но гласът му беше изчезнал. Някакви тъмни силуети бавно се прокрадваха по стените. Приличаха на гора от ръце – извиваха се и се приближаваха към клетия човек.
Вятърът буботеше и танцуваше върху покрива. Стъклата на старите прозорци прегласяха в такта му. Току някоя струя студен въздух се разнасяше из помещението, шибваше грешникът през лицето и потъваше във влажната тъмнина.
Стори му се, че бравата на вратата се раздвижва. Изведнъж нахлу жълта светлина.
Гласът на Бонка извади Коста от вцепенението.
- Абе, Косе, как ще претакаш зелето, като вчера лампата изгоря? Ето, нося нова крушка да я смениш.
Коста се сепна и погледна към жена си, която беше застанала на прага. После погледна към ръката си, която се опираше о маркуча, преметнат през рамото му.

Хубаво :)

Страх от тъмното имат обикновено децата.