Получих плик във сивата ми пощенска кутия.
Която потъва във прах от години
и дори гъсти бръшляни я скриват.
Добре де - високи бодили.
/не е баш перфектна моята цветна градина/
Треперят ръцете ми. От вълнение!
Изобщо не ми е студено.
Даже времето е топло, приятно -
слънцето грее и всичко е наоколо златно.
Но вие знаете как е в октомври- прекрасно.
Внесох писмото и го сложих на масата,
пликът с красиво изписан адрес и с клеймо,
и с няколко марки,
беше пътувал във шарен вагон
през бъбривите гари-
туптящ и горещ, устремен към моята поща,
която самотна стоеше до снощи
на пост пред дома ми и виждаше всичко:
Млекаря със пълни бутилки, съседа със кучето сутрин,
светът на уличните котки,
и усмихнати старци с деца на разходка.
Но, беше нещастна преди да получи писмото-
тази мечтана находка.

И питам се що ли, щом се сменят сезоните,
по нещо със тях си отива?
Замлъкнаха и грамофоните
дори без съпротива.
Смени се и модата и всички поехме по пистата -
ъбдейт на сърцата си,
спомени скрити зад мислите.
А съм чувала навремето баба ми,
как си е писала със любовта
и после не във компютърни файлове,
а в кашон от ботуши
е сейфвала всички нейни писма.

Отворих плика внимателно
и на листче грижливо поставено
беше написано:
"Нищо добро, не остава забравено."