Това се случи в една снежна зима, преди сума ти лета, когато снегът беше достигнал един човешки бой. Като почна да вали от неделя, та не се спря чак до петъка на Игнажден. Едва се подаваха комините на къщите по на един кат. Само черквата издигаше камбанарията си над бялата тишина. Кучи студ бе настанал, пътеките бяха замръзнали и гладки като стъкло.
Тъкмо виелицата беше утихнала и пратиха Мария да донесе вода от чешмата, в края на сокака. Чудна чешма беше Каления чучур, колкото и да скове земята, тя не замръзваше, течеше си, понякога се образуваше една тънка ледена висулка из отзад, но винаги си течеше.
Лошото обаче стана, когато Мария се прибираше с ведрото , точно по едно нанадолнище- не по-високо от две човешки крачки се подхлъзна на заледеното възвишение и крехката й снага не можа да се задържи. Свят от болка се зави на девойката. Стисна очи и още по силно стисна зъби, като че ли да избяга от пронизващата захапка на студа и немощ в ръката й.
Колко е стояла така и тя не помнеше, но от към завоя разпозна силуета на Стефчо. Не стига че чувстваше нечовешка слабост, а сега и сърцето й почна да играе, в онзи ритъм, в който лятото младите танцуваха на мегдана.
Те двамата със Стефча си имаха закачка.Него цяло село го знаеше като зевзек. И момите често го взимаха на шега. Един такъв нисък и дребен, кривокрак- съща жаба. Пък и лицето му на жабешко приличаше- с огромна му уста. Но пък усмивката му беше прекрасна – зъбите му бели, бели, по - бели от снега, който като пелена бе покрил земята- наредени като бисери под засукания му мустак, а очите му черни, като напоен чернозем и горещи, като юлско слънце над полето. Беше учил в гимназията в близкия град и даже бил доброволец към червения кръст, винаги се притичваше на помощ и заради тези му качества и го имаха за селския фелдшер.
Спомни си Мария, в една юлска привечер на седенката, когато тя и дружките й си пееха песни и везаха премени, тоя шашлък мина из отзад и и грабна китката от ухото и й вика:
- Дай да те видим, Маро, кой ще ти водата напие като си немаш китка!
Тогава Мария понечи да да го хване, че да си я върне, но той си я тури на ревера и офейка. И това се повтаряше току, през вечер. Другите моми почнаха да я взимат на подбив, но Мария бръчкаше нос, вдигаше брадичката си високо и повтаряше.
- Я не се занасяйте с мен, този жабок, някой щъркел дано го изяде… Аз китката си даром няма да му дам.

Стефан видя в далечината крехкия силует на младата жена и се завтече към нея:
- Маро, какво стана, мори?
Мария го погледна косо и се опита да не издава колко я боли.
- Е, па не виждаш ли. Уморих се докато носех ведрата и на тук на студа седнах па да си почина малко… Чакам да изгрее из зад облака слънцето, че да ме нагрее, ма то не идва, проклетото.
- Ах, моме, моме, глупава моме, дай ти на тебе да остроумничиш- засмя се той и докосна ръката й, която се беше отпуснала неестествено.
- Маро, няма да се плашиш, ама сега от тук те взимам на ръце и право в дома, за да ти наместя ръката, че май от рамото е излязла. Но ти се не бой. Няма да те боли. Нас в БЧК ни учеха как стават тези работи.

Стефан вдигна на ръце Мария и внимателно я понесе към дома й.
Тя отпусна глава на рамото му. Не беше забелязала до сега, колко напет е той.
- И да знаеш, Маро- рече й младежът - напролет още, след Великдена се готви да ми ставаш невяста. Стягай си чеиза. На Стефанов ден, току след Рождество, идвам да те искам от баща ти. Ти си помисли. Когато коледарите запеят в къщата ви, ще чакам отговорът ти.

****
Огънят в камината танцуваше около бъдника. Тиха нощ се бе спуснала над света, но беше някак си светло, всичко беше прихнало, като в приказка. Сред звездите, обсипали небето, една се отличаваше с яркото си сияние.
В далечината само се чуеха песните на коледарите. Приближаваха към Мариевата къща.

*„Гради мома будин града,
ем го гради ем нарича
кой разбие будин града
он че земе малкай мома.
***
Оздол иде лудо младо,
лудо младо неженено.
Кара коня не яздена
носи чизми не обути.
Ритна с чизми разби града
па си взема малка мома.”

Отвори домакинът, засуети се стопанката, наизлезе челядта.
Мария, крадешком погледна към Стефча , който беше сред скъпите гости и нежна руменина покри страните й. Приближи го и в откраднат от всички останали миг, извади из под престилката си една лъскава червена ябълка и му я подаде, свела клепки.
- Съгласна съм, Стефчо. Ще ти стана невеста.

* част от коледна песен, която се пее за момиче, в къща, в която имат мома за женене.