Животът е странно нещо. Не знаеш каква изненада ти е приготвил:
Случи се една есен, тъкмо се бях завърнала в Пловдив. Нямах близки, нямах приятели. Нямах и постоянна работа. Издържах се от малък наем от наследствения ми апартамент, а живеех в боксониерата- единственото нещо, което успях да си купя, след дъгите години спестявания и робуване по чужбините.
Беше ноември. Нямаше как да е друго време, освен ноември- от малка това е моят период в годината, периодът на чудеса- когато времето жонглира с приближаващата зима и отминаващата топла есен. Чудото от този ноември беше леля Ленче. Една от онези старици, които по скоро би подминал, от колкото да забележиш. Една от многото, на пръв, особняци, но погледнеш ли в дълбоките и очи, ти иде да се усмихнеш и да не спреш да се усмихваш, просто ей така, защото ти е станало топло и приятно на душата.
В слънчевите следобеди обичах да ходя във градския парк и да се разхождам по алеите му." Симеоновата градина" беше любима дестинация на всякакви странници, самотници, влюбени, разлюбени, млади и стари. Особено през топлите почивни дни място не можеше да си намери човек. Но аз обичах обедните часове на скучните делници, когато слънцето огряваше за по няколко часа. Тогава можех да се насладя на тишината, въпреки неспиращия поток от вечно бързащи хора.
И ей така, веднъж, по пладне, в първата ноемврийска сряда се запознах с нея- страницата.
Седи си бабето на скамейката, бастуна подпрян на облегалката, а тя само съзерцава полюшването на листата на кестените, или храни гълъбите, а от време на време ще погледне към някои младежи, ще се усмихне ведро и ще подвикне след тях : „ На добър час деца, прекрасни сте! ”
Разбира се хората я взимаха за странна, а останалите старци я гледаха надменно, после си чешеха езиците докато се препичаха на групички по другите пейки.
С нея се гледахме се две седмици, всяка от своето място, докато един ден тя се премести до мен. Дори не ме попита свободно ли е. Просто седна и рече.
- На твоята пейка ми се струва по-слънчево, а с моите болни кокали имам нужда от слънце - естествен източник на витамин D. Ампулите никаква работа не вършат. А и няма да е зле да си поприказвам с някого, различен от наборите, на които все дископатията и високото кръвно им са в устата. Приятно ми е Елена, но можеш да ми викаш и леля Ленче.

***

Леля Ленче не беше типичният представител на градския парк. Тя бе друга- изключително позитивна и земна, човек с толкова младежки дух, че аз се чувствах като столетница до нея. Един ден ми показа книжката си със 100- те национални туристически обекта. Тогава онемях - празно място нямаше. По - късно, след като се сближихме и ме покани на вечеря в дома си, който се намира в преките на ул. "Авксентий Велешки", докато разглеждах албумите й се убедих, че тази жена е извънземна. Беше скочила с бънджи на завидните си 70 години- това и бил подаръка от съпруга й за рождения й ден. Не веднъж била прекосявала на длъж и на шир, не само величествената Рила, чиито била се губят в обятията на облаците, но и обширните и чудни Родопи. И Пирин - скалистият титан, който за да разкрие девствената си красотата , те увлича в едно безкрайно изкачване, нагоре, нагоре чак до безкрая. Маршрутът до "Кончето" го имала за разходка в парка. Само дължината на ръба му е около половин километър, от които най-тясната част е близо сто и петдесет метра и забележете, със ширина един човешки лакът разстояние. Това определено не е за всеки. Аз не съм се качвала на "Кончето", понеже страхът ми от високо и липсата ми на равновесие биха отнели живота ми на минутата, а леля Ленче не помни колко пъти се е взирала в безкрайната хубост на Пирин от скалистото било. След четиридесет дена проход по гребена Балкана, е имала щастието да разпери ръце, за да усети милувката на бриза над нос Емине. Тя и съпругът и били заклети планинари и пътешественици. Не обичали скучните и традиционни почивки , предпочитали сладостта на приключенията , страстта им била да се сливат с природата и да я опознават.
Елена загубила здравето си преди шест, седем години, след като паднала на улицата пред къщата. Завило й се свят и колабирала. Съседи я намерили. Оказало се, че претърпяла лек инсулт, от който дясната част на тялото й била с намалена сензитивност. Получила инсулта, след като загубила съпруга си- най-добрият й приятел. Не могла да се справи с болката и да го прежали.
„ Сякаш хиляди парни чукове се стоварваха в стомаха ми, а аз не можех да поема въздух, усещах бездънна пропаст, която ме засмукваше, а аз нямах клон дори, за който да се хвана”- ми споделяше тя.
***
Случило се някъде в средата на миналия век, когато Елена била втора година студентка в Пловдивския университет. Учила химия и й предстояли тежки изпити. Затова прекарвала цялото си свободно време в библиотеката. Често оставала до края на работния ден. Не останал незабелязан от острият и поглед и един младеж, който също бил усърден и потъвал в тежката академична литература. От време на време очите им се засичали, защото всеки от тях двамата, често поглеждал към другия. Но естествено се старели това да става семпло и незабелязано.
Девойката живеела наблизо. Била на квартира при бездетната си леля. Добре се разбили двете, но трябвало да пази все пак някакъв режим. По онова време не било прието младите госпожици да се разхождат сами до късно. Един ден, обаче, зимата, в най - голямата поледица, Елена се улисала в приказки с приятелки и окъсняла. Тръгнала да се прибира на пряко през градската градина. В онези времена уж било спокойно, но все се срещал по някой нетрезвен несретник, който току ще ти се изпречи на пътя . Нищо нямало да ти да направи, но ей така, колкото да те сплаши. Така се случило и онази вечер. Няколко хулигана се разминали с Елена в тъмните алеи на парка и започнали да се задяват с нея. Тя ускорила крачката и даже тръгнала да бяга, но се препънала и паднала. Натъртила си коляното. И точно в този момент усетила как някой и подава ръка.
- Имате ли нужда от помощ?
Младежът от библиотеката й се усмихвал. Как се бил озовал там, тя тогава не можела да си обясни, но той я изпратил до дома й и я помолил да се видят някой ден на сладкарница.
Така започнала любовта на леля Ленче и съпругът й Тодор

***
Те били най-добри приятели.Навсякъде ходили заедно и колкото да минавали годните, вместо да отслабва любовта им тя се засилвала. Веднъж тръгнали на поредния излет. По онова време нямали кола, а изтървали автобуса, който щял да ги заведе до някоя отправна точка към планината, за това решили да пътуват на автостоп. По пътя се скарали за нещо и Елена се врътнала и тръгнала сама. Спряла някаква кола и се качила, оставила Тодор на пътя. Загризала я съвестта обаче, помолила шофьора да я остави на първата крайпътна странноприемница. Това ресторантче не било далече и съпругът й след около половин час се появил. Дошъл пеш, с все багаж на гръб. Отпуснал раницата, седнал на стола, погледал жена си, на която вече и било минало и почнал да се смее на абсурдната ситуация. Такива им били скандалите- не традиционни и кратки.
Въпреки смутните времена на петдесетте, Елена и Тодор намерели малка селска черква, в която стария свещеник го венчал.
Господ им дал приятелство и огромна любов един към друг, но не ги бил благословил веднага с деца. След повече от десет години безуспешни опити за рожба и няколко помятания на Елена, те се погледнали в очите и си обещали , че няма да падат духом, а ще продължават да са заедно и ще се обичат, така както до сега , така както и в деня на венчавката си. Липсата на рожба и общата болка още повече ги сплотявала. Те с цената на всичко следвали обета, който дали пред Бога - да се обичат и почитат един друг, въпреки трудностите, които ще ги съпътстват. Подали документи за осиновяване и след няколко години и чудото им се случило.
Магдалена била тяхното вдъхновение.
Елена цъфтяла от щастие, когато за първи път взела в ръце новият челен на семейство Симеонови. Гордият баща сам направил бебешката люлка. Били семейство за чудо и приказ, всички им се радвали. Двамата родители дали цялата си любов на малкото момиченце. Отгледали прекрасна дъщеря…
Маги сега живеела в Аржентина. В зората на демокрацията се появила възможност да замине за Испания, там се запознала с Хуан и не след дълго напуснала завинаги стария континент.
Устроила живота си далече от родния дом. В началото се връщала често, после все по рядко.
Родителите я разбрали. Мъчно им било, но те вярвали в личната свобода и правото на избор на всеки индивид. За това подкрепили дъщеря си . Всеки път когато получавали писмо от нея, в дома им наставал малък празник. После било по-лесно със Интернет…

*****
Леля Ленче страдаше и за един малък грях към дъщеря си. Не й казала веднага за смъртта на Тодор, понеже по онова време пък нейната дъщеря била в напреднала бременност. Елена изчакала внучка й да роди и сетне съобщила на Магдалена за трагедията. Отчиташе го като грешка, че се е забавила с информацията, но пък била го направила от загриженост и от обич- не е искала да почерня светлите мигове на децата. Вярно, че с годините отчуждението било осезаемо, но смъртта на никой баща или дядо не е съвсем безразлична. Леля Ленче се опасяваше, че тогава нещо се пречупило в Маги, защото от онзи ден още по-рядко се чували- всъщност само за празници. Но се усмихваше с надежда, взирайки се в снимките на внучката си, която носела името й- Хелън.
„Светльо, на дядо си Лабьо” - смееше се моята приятелка, докато ми показваше албумите си. Усещах как й треперяъ гласа и брадичката, но жената прикриваше неловката ситуация с въздишка, или отпиваше глътка вино.
„Внимавай с виното, не е полезно за теб” - я подкачах аз, а тя весело обясняваше, че нямало по-добро лекарство от ферментиралия гроздов сок. Той давал живот, карал кръвта да танцува, особено, ако се приема в умерено количество и добра компания.
Леля Ленче продължи да разказва :
Една сутрин се събудила, в стаята било необичайно тихо. Подбутнала съпругът си и ужаса, който изпитала в този момент не можел да се опише с нито един друг ужас през целият й съзнателен живот. Тодор бил починал в съня си. Лежал до нея усмихнат, но безжизнен. Нейният Тошко, любовта на живота й си бил заминал. Единствената й опора вече я нямало. Откъснат тромб, който запушил аортата , било заключението на лекарите. Бързата му и безболезнена смърт отнесла със себе си и част от душата на Елена.
Предната вечер двамата стояли пред телевизора, гледали някакво предаване. Той си дялкал нещо от дървена летвичка, а тя плела покривка за новата масичка. Тодор изведнъж станал приближил се към съпругата си и я прегърнал. Рекъл й: „Елено, какъв щастливец съм, че те срещнах навремето. Какъв ли би бил окаян животът ми без теб!”
На Леля Ленче не и се сторило странно, понеже те често си повтаряли че се обичат, все пак тогава мравки минали през гръбнака й. Но тя просто се наметнала със жилетката понеже решила, че и става хладно. По -късно като си легнали, го целунала и му казала:
„ А с мен какво щеше да се случи, ако не те бях срещнала, стари мой глупчо?”
Разсмели се и се сгушили под общата завивка. За последно.
След смъртта на Тодор, Елена започнала да гасне. От лъчезарната и борбена жена не останало и помен. Стопила се, посърнала. Нямала и близки до себе си - дъщеря й през два континента, приятелите им, които все още били живи си имали ангажименти със своите деца и внуци, със съседите била в дежурни отношения. Никой нямала. Тежко било да останеш сам на стари години, така без предупреждение, внезапно. Имала само пожълтели спомени, които се усмихвали от вехтите албуми.
***
Елена за първи път ме беше поканила в дома си и ми разказваше историята си.
Аз стоях на мекото кресло и я слушах, сълзите ми се стичаха по бузите.Изведнъж вратата на кухнята се отвори и миг след това една снежна топка с мек подскок скочи в скута на домакинята.
- Запознай се с моята пухкава приятелка - усмихна се леля Ленче.
- Ето това същество ме вдигна от одъра. – погали тя котката по муцунката.
-Всяка нощ, след смъртта на Тодор аз виех от болка и молех Бога да ме прибере. Укорявах го, че ме остави жива и сама, молих го за надежда и за сили. Имах нужда да обичам някого. Ден след ден студът ме вкочаняваше. Спрях да излизам, да се храня, особено след инсулта. Светът се свеждаше за мен единствено до гледката през кухненския ми прозорец, от който се виждаше градината, в която се запознах със съпруга си.
Беше минала година след смъртта му и около десет месеца след инсулта ми , когато се бе извила снежна виелица, която блъскаше по прозорците. Тогава сред грохота на халата чух силен звук. Всеки път когато за секунди вятърът утихваше, чувах този звук. Беше като мячуене на коте. Едва слязох до дворчето и там го видях- малко, треперещо и уплашено, бяло и пухкаво, ако не бяха черните ушички и муцунка, едва ли щях да го различа в преспата. Още щом отворих вратата и запалих лампата , то се шмугна в къщи. Нямах друг избор, освен да му сложа малко мляко с хляб в паничката. Никога не съм харесвала животно у дома, но сърце не ми даде да го върна обратно навън. Като изяде попарата започна да се облизва. Изми се старателно, сетне скочи в скута ми, сви се на кълбо и замърка. Аз не смеех да мръдна. Тогава осъзнах, че това бедно същество има нужда от мен, така както и аз имам нужда от него. Взех го при себе си в кревата. Толкова беше хубаво отново да усещам някакво живо същество в осиротелия ми дом.
Това животинче ми даде надеждата и обичта, от които се нуждаех. Онази нощ беше първата, след смъртта на съпруга ми, в която си легнах без да заплача, а на сутринта се събудих с усмивка.
- Как се казва?- попитах аз.
- Нарекох я Любов.