Колко са различни вратите
след всичките двайсе години.
И колко  висока е вече,
пред входа,  онази смокиня.
И отпред на таблото толкова листи белеят,
със снимки притихнали -
сред думи безмълвни немеят.
Изкачвам се пак през стъпало нагоре
и ме обгръща познат аромат.
/Някой кисело зеле вари и
спомням си баба,  с оранжев халат./
Отключвам и влизам във къщи.
Студено е.
Над двайсе години е хлад,
а на масата, отдавана забравен -
недояден  сухар за обяд.
Зад завесата навънка поглеждам
към тихия сгушен квартал.
И смее се   прашната  улицата
и РЕП-ът  ръждив, остарял.
Сред суматохата на многото есени,
дълбок   релеф издълбали,
разпилени сред отминали вестници.
да  се забравим?  Едва ли!