Не обичам забързаните сутрини, когато съм се успала и не съм изпила кафето си. Когато хилядите задачи ме очакват, а аз едва догонвам срока.
Препускайки по пътя си, към единствената възможна спирка минах покрай тихо заведение. Там работи моя стара приятелка, която видях да събира чаши от масата. Нямах време, но желанието да я видя надделя и открехнах вратата на кръчмата:
- Здравей сервирате ли кафе?
Виктория погледна към мен лаконично.
- Заповядайте, да. Сервираме. То оставаше и кафе да не сервираме.
И само след миг:
-Божичко, ама това си ти? Какво, какво те води насам? - Усетих се в силната и прегръдка.
-Минавах случайно и те фиксирах. Как можа да не ме познаеш, адаш. Толкова ли съм остаряла?
Тя направи крачка назад, без да ме освобождава напълно от обятията си и ме огледа с интерес.
Аз продължих закачливо със шегичката, която си беше типично наша.
- Или безумно съм се разхубавила или съм заприличала на твоите жаби, които си отгледаше в банята.…
-Хех, все същата си , адаш.. По-скоро отдавна не сме се виждали. Как си, как я караш?
- Нали знаеш?
„Карам я някак си.
Даже страхотно я карам. „
Опитах се да запея, но тя ме перна закачливо през носа и се изсмя шеговито:
- Никога не ти се е отдавало това велико изкуство, адаш, ще ми изгониш и малкото клиенти.
Нали знаете как е, като се видят стари приятели- имат толкова много за разказване и още толкова много за премълчаване. Споделихме си нещата за разказване и се разбрахме, някой ден да се видим на чаша вино, за да си разкажем и онези неща, които премълчавахме.
Час по-късно, подпряла чело о прозореца на автобуса се опитах да изтупам мислите си в прашната библиотека в главата ми. Обичам да съм на колела и да пътувам. Тогава се понасям нанякъде и почти забравям за близката окръжност.
От някоя спирка се качи слаба жена, от онези, които цензурирано ще нарека „кокона”, иначе жива кифла, ви казвам. Разтърси червената си, смешно тупирана, коса и седна на седалката пред мен, кръстосвайки крак върху крак, така че безумно острото токче на лаченият и ботуш прободе зеницата ми. Набързо използвах типично женската си черта, за да я осмея на ум и се понесох в спомени.
Виктория беше отличничката на каса. Безупречна и отговорна, чак педантична. Пълна моя противоположност. С нея сме адашки и много обичахме, като някой назове името ни да се обръщаме и двете с протяжено „ даааа”. Тъпа шега, но тази шега си беше само наша и изобщо не ни дремеше, че никой не ни я разбира.
Аз бях тази с романтичната душа и чувство за хумор. Тя беше онази с хладния ум и завиден сарказъм.
Чак да й се неначудиш какво стана с живота й, че си остана с години в тази квартална кръчма, да слугува. Така моята снобарска душичка не успя да я разбере: Харесвал и колектива, ми разправяше един ден, а самата работа и доставяла удоволствие. В свои води плувала. Вярно, по едно време и до управител се беше издигнала, но после реши, че големите отговорности и хамалкогии не са за нея.
Ама то какво съм седнала да гледам нейни ят живот, след като моят се срина като колода карти. Никога не съм обичала картите, за това сравнявам живота си тях. Уж примамливи и игрите им интересни, но целта им е победата с цената на всичко. Стратегии, блъфове, надцакване- не е за мен тази работа.
Но и утопия не искам, всъщност. Няма нищо по-глупаво от мечтата за свят без зло. Знаете ли, че злото е необходимо. То е летвата, която всеки трябва да се стреми да надскочи. Злото е най-ниското стъпало, от което тръгваме да надграждаме живота си. То ни дава очертанията и благодарение на него, оценяваме доброто и знаем какви не бива да бъдем. От как свят светува мракът и светлината се противопоставят, за да може любовта да победи. Освен това, ако не беше пустото зло, никога нямаше да оценя колко добър човек беше Виктория.
Когато родих в крехката двадесет годишна възраст, тя поне два пъти седмично идваше да гледа бебето, за да мога да изляза и да се позабавлявам. Стоеше у дома докато се прибера и после с часове изслушваше до болка познатите й ми стенания: колко разбит ми е животът, след като бащата на синът ми си би камшика и изчезна безследно. Тя беше единствената, която не ме упрекваше, че не съм предприела нищо да го спра, че не му търся сметка и, че не искам да го съдя. Какво щях да спечеля от жълтите стотинки, на които щяха да го осъдят? Аз щях да живея една идея по-добре, а той много по-зле. Да, Виктория определено ме подкрепяше, че съм решила да отгледам детето си сама. Колко кураж ми даде в онези месеци, не е истина.
Интересни същества сме хората. Амнезията е присъща за нас. Човек сто добрини да ни стори, веднага ги забравяме, ако същият този човек ни стори само едно зло.
Дори не помня какво чак толкова зло ми причини Вики, но тъжното е, че се отдалечихме. А може би пътищата ни се разклониха. Синът ми растеше, мен ме приеха да следвам. То пък едно следване. Смених средата. Срещнах любовта. О Любовта! Сблъскахме се в лицето на една китара, чиято струна докосна душата ми. И после в монотонието на някаква стара песен, струната и рязко се скъса.
И знаете ли кой дойде да я оправя? Виктория. Не се беше променила. Но си беше завъдила гадже.
Още е с него, но не желае да се омъжва и от деца я е страх. Да и се начудя как навремето се нави да е бавачка на моят син.
Синът ми е прекрасно дете. Научи се да чете петгодишен. И аз бях безкрайно горда с него.
Мислите ми бяха прекъснати от червенокосата жена, която стоеше пред мен, онази, която преди малко нарекох „кокона”.
- Извинете къде трябва да сляза за ТЕЛК-а
- Ще слезете с мен и аз съм за тази спирка.
- Ето тук, все направо ще вървите и после в дясно - опитах се да я упътя и полюбопитствах, за да съм сигурна на къде точно да насоча:
- Ще подавате заявление в картотеката , или ще взимате решение от съставите?
- Документи ще подавам , ама не съм идвала от както го преместиха. ТЕЛК- а беше на друг адрес преди.
-Да бил е. - Съгласих се аз .
- Дъщеря ми. Вече 16 години. Уж съм свикнала ама.
- Синът ми. Вече втора година.
Замълчах. Но на наум добавих „Не им искам шибаните пари. Искам да е здрава рожбата ми”
Явно дамата с червени коси си мислеше същото. Видях своите горчиви и прикрити сълзи в очите й.
Повярвахме и я упътих до вратата на картотеката.Кимнахме си с мълчалива подкрепа и всяка продължи по пътя си.
Знаете ли какво е да кърви сърцето ви и да хапете устните си до кръв, за да заглушите болката, която го залива? Месеци наред устните ми бяха разранени. Още ги хапя понякога , макар, че уж вече съм свикнала със смазващата тежест.
Когато излязох, от сградата на ТЕЛК-а, валеше от онзи лепкав гнусен дъжд, който е жълт и се просмуква в кожата. Разтворих чадъра и реших да повървя малко пеш. Не ми се тъпчеше като сардина в автобусите. Наближаваше 13.00 часа и децата се прибираха от училище. Понякога трудно понасях глъчката на учениците.
Често наблюдавах хлапетиите през прозореца на детската стая, как ритата топка или играят на гоненица. Виждах младежите по улиците как се разхождат и заливат от лудешки смях. Майките, които викат сред щъкащите си деца. Не, не ме разбирайте погрешно, аз се радвам на всички тези неща, но те жестоко напомнят на съкрушеното ми сърце и за диагнозата на сина ми.
До преди две години години правих планове кой пореден планински маршрут ще минем и учех отрочето си , че пешеходството е най-приятният и неангажиращ спорт на света. А той следваше примера ми.
Винаги свит и кротък, по-тих от другите, надарен с интелект и любознателност, осмисляше целият ми живот. Утешаваше ме, когато бях тъжна и често се чудих кой от двама ни е родителя- той или аз.
Един ден го наблюдавах как върви напред и забелязах, че нещо не беше наред. Все повече особената поза на тялото му ми се набиваше в очите.
Чували ли сте сърцето си как бие сърцето ви, когато около вас всичко е тихо, като във вакуум?
„Туп, туп, туп”
Диагноза - поставена с равния и безпристрастен. глас на доктора.
„ Туп”
Разтроеното лице на стажантката, която гледа втренчено, все едно всеки момент ще стане свидетел на армагидон. Лице, в което търсиш надежда. Писъка на всички шумове, които кънтят в главата ти те заслепяват и спираш да разпознаваш очертания.
„Туп”
Нелечимо… нелечимо…нелечимо…… -нелеч…
„Туп”
Свестих се в болничното легло на сина ми и с ужас установих, че онова, което се случваше не беше сън. Ах, как мечтаех да е сън. Да е кошмар. Бях готова да бъда разкъсана от демоните в този кошмар. Но сутринта да се събудя…
… Когато светът се срутва пред очите ти, единственото което те мотивира е надеждата и вярата, че от отломките на твоя красив свят, можеш да съградиш нов свят и да преоткриеш непознати хоризонти и истини.
Дълго се борих да достигна до това прозрение. Все по- често туширам болката в сърцето си, като впивам до кръв зъби в устните си и стискам и стискам, докато не спра да усещам.
Дъждът се усилваше и реших все пак да се ориентирам към автобуса.
Небето се беше навъсило и се опиташе да гърми. Тъй като животът ми се беше превърнал в същинска буря и изобщо нямах желание да ставам жертва и на тази, която се опитваше да се извие над града и да ми отмъкне чадъра.
Светлините от фаровете на колите и светофарите се сливаха в едно и аз реших , че е зелено човечето. Стъпих на платното. Малко преди да достигна на отсрещният тротоар, от унеса ме събуди тромбата на рекламната кола на гостуващия ни в града цирк, която рязко заби спирачки на милиметри от бедрото ми. Сред тътена от, току-що възпроизвелата се гръмотевица и клаксоните на автомобилите, се чу къдравата ругатнята на клоуна, който стоеше зад волана.
Клекнах на тротоара и се разсмях. Смеех се с глас, а сълзите ми се стичаха по бузите.…
Егати парадокса! Каква забава щеше да е да се избавя от ужасния цирк, в който живея, блъсната от рекламната кола на Цирка…
И после се сетих: Оцелях! Оцелях отново! И щом съм жива, значи мога да продължа живота си. Мога да вървя напред и без чадър, и лека, и ефирна, защото съм жива! А щом съм жива, значи мога да нося товара си. Щом съм жива, значи мога да се боря. Щом съм жива, значи има смисъл. И моят Цирк е моето предизвикателство.
Дъждът се изливаше върху мен- едър, бистър, пречистващ…
