Постинг
24.09.2014 00:08 -
Мъгла
Лежа в тъмнината, а до мен се търкалят няколко разпилени стъкла от счупен фар и една откачила се гума. Тялото ме боли така, сякаш имам мускулна треска. А главата не си я усещам, все едно съм прекалила на концерт на Iron Maiden и Metallica
От сега искам да ви кажа, че това за бялата и сияйна светлина не е точно така, както представят по вестниците. Може и да има бяла светлина, но със сигурност аз не я видях. Може би и да е поради късогледството ми, същото заради което ме блъсна колата и ми причини този липса на комфорт.
Не беше най-добрият ден да те блъсне кола. Мъгливо е и като че ли ръми. Никога не съм усещала мъглата по подобен начин- валяща.
***
Спомням си, че в часовете по география ни учеха, че мъглата е вид облак или с други думи тя е облак, който започва от земната повърхност и намалява видимостта. Аз тогава толкова се бях впечатлила, че реших да си произведа мъгла сама, особено като разбрах, че има и мъгла, която се образува от охлаждане. По онова време изживявах своя дарк период и един експеримент, в кабинета по химия, ми се струваше много добър повод да изразя своята идентичност. Бях твърдо убедена, че ще предизвикам феноменален резултат. Но това, което успях да сътворя беше единствено светкавично телепортиране в канцеларията на директора.
Бях се постарала да смеся някакви вещества, които без малко не причиниха взрив, способен да изпотроши целия инвентар в стаята, добре че даскала по химия се случи наблизо и предотврати вероятния катаклизъм.
Няколко дни след посещението ми в дирекцията се наложи да навестя и детската педагогическа стая, за да ме разпитват и там. Заподозряха ме, че съм изсипала доволно количество мая в тоалетните на учителите. Помня една дебела жена, със ситно къдрава коса- цвят патладжан, седеше на някакъв стол с подлакътници. Но толкова беше огромна задницата на тази женица, че съвсем не на шега си помислих, че има някаква магия тук, за да може по-голямото /седалището й/ да влезе в по-малкото / седалката на стола/. Всичките ми тези мисли се разхвърчаха, щом започна щракането по пишещата машина- направо мозъчните ми клетки се задушаваха.
"Тряс, тряс тряс"- чувах аз и си мислих: "Тази не може ли да не блъска клавишите така, все едно я е яд на тях".
- Разкажи сега, моето момиче, защо отново се забърка в неприятност. Какво ти липсва?- сля се с такта на пишещата машина гласът на социалната служителка.
Какво да й обяснявам на тази стара вещица. Тя дали щеше да приема радушно новината, че исках да изразя себе си. "Да счупя синджира", дето има една приказка.
Може би всичко щеше да има съвсем различен развой, ако не бях решила все пак да се пробвам за трети път с химичните експерименти. Кипнах в малко вода, сол, сода и захар. Всъщност сега няма да ви давам готови рецепти, че току-виж се изкушите да се пробвате и вие, но успях да направя димка. Но така или иначе нищо друго, освен мен не изгърмя от училището.
За щастие, понеже баща ми имаше дебели връзки не ме забиха в ТВУ. Преместиха ме в една чудесна, според мен, гимназия, мисълта за която обаче депресираше нашите.
Там всички бяха като мен. Нямаше напудрени и розови куклички, които непрекъснато да ми дават за пример. Бързо намерих средата си и дори се изживявах като лидер. Събрах черен облак от бунтарки, които гледахме из под вежди и се движихме на тумба- същински страшилища. От страни човек можеше да ни сбърка с тайфун, понеже винаги минавахме като хали и изглеждахме зли.
Но всяка приказка има своят край. Бурята в сърцето ми утихна внезапно, когато за беда се влюбих.
Няма да ви обяснявам каква гадост е това. Усещаш в стомаха си разни вибрации. Определят ги като пърхащи пеперуди, в ушите ти звучат славейчета и чучулиги, а нощем идва на смяна звучният и живописен жабешки хор. Егати ужаса! Хилиш се като пълен идиот и чак ти иде да кажеш "добър ден" на съседката, която си брани цветната градинка, като бащиния. Иде ти да разцелуваш сестра си, която перманентно ти краде шоколада, който криеш в горния шкаф под старите книги на дядо си. Даже нямаш нищо против да изпълниш поетия ангажимент към стареца /разбирай бащата/, да ще измиеш ладата.
Категорично не е хубаво едно младо момиче да е влюбено. Останалите от тайфата ме заподозряха и почнаха да ме подбиват. Нарушавала съм им облака, имала съм цвят на захарен памук и почти същия вкус. А най-големият ужас дойде, когато установих, че всъщност си падам по баладите на Scorpions. Бях втрещена, след като се усетих да харесвам поезията в песента им Always Somewhere .
Никога няма да забравя Стойчо- обектът на чувствата ми. Лежейки с болка в тялото и взирайки се в тъмнината , преди да ме ослепи бялата светлина си спомних образа му: Висок. Рус. Синеок, усмихнат. Прилежен и късо подстриган със грижливо сресан настрани бретон. Доста хилав за моите предпочитания, но пък смелчага и мъжкар.
Прибирах се сама след училище. Отново беше мъгливо. Но този път не аз предизвиках мъглата- просто беше ноември. Минавах през Ботаническата градина, която обикновено беше безлюдна. Но пък беше най-краткият път до вкъщи. Две съмнителни типчета вървяха след мен известно време. Аз малко се притесних, че сестра ми ще изяде запасите ми от шоколад и за това ускорих крачката. Не че ме е хванало шубето. Обаче онези последваха темпото ми, скъсиха твърде много дистанцията и докато се усетя, започнаха да ме дърпат. Пари ми искаха, цигари- ей такива работи.
Добре де, признавам, стана напрегнато. Започнаха да ми обясняват, че ще ме срещнат със създателя и ми дуднеха нещо, което аз изобщо не разбирах. Тогава за първи път почувствах как кубинките ми стягат и не мога да се мърдам. Вкамениха се. Направо се сраснаха с асфалта и се почувствах като едно от всичките дървета наоколо- статична и вкоренена.
Изведнъж се появи Стойчо. Леко преведен от тежестта на раницата си. Винаги съм се чудила как може да си носиш всичките учебници на гърба, след като и една тетрадка по всичкология върши работа.
Задава се младежът, свиркайки с уста. Тъкмо си помислих, че най-големият смотаняк и зубър на випуска ще си духне под опашката щом фискира двамата бабаити, но стресът от последвалата случка тотално парализира и малко останалия живот в мен.
Той поздрави учтиво хулиганите и още по учтиво ги помоли да ме остават. Те разбира се не бяха съгласни една крехка вейка, като него, да им казва какво да правят и възразиха невербално, като се опитаха да позиционират юмруците си в стомаха и гърба на моя защитник. Истина ви казвам и в най-жестокия екшън не бях виждала подобни бойни умения, които демонстрира Стойчо. Точно с едно завъртане и две движения заши бандитите на цимента като бод тропоска.
Сетне, отличникът на училището ме хвана за треперещата ми ръка, усмихна се и ме попита:
– Хей, Чернокоске, добре ли си? И добави. – Нека те изпратя до вас, за да съм сигурен, че няма да ти се случи нещо лошо.
Чували ли сте парен локомотив когато спира на перона как свири? Ей така свириха и ушите ми. Имах чувството, че този парен локомотив, заедно с цялата си влакова композиция мина през мен и разчупва всичкото желязо, което грижливо отглеждах в себе си през всичките си шестнадесет години.
И като се вдигна тази ми ти мъгла, и като заблестя светът в цветовете на дъгата, като се накачиха дърветата с бели аромати се затъркаляха щастливите дни като на филмова лента.
*****
По едно време ми става топло. Леко отварям очи и виждам в лицето ми блести светлина от фенерче. Тъкмо да се надигна протестирайки истерично и Стойчо влиза в стаята, прави ми знак да си почивам, изпраща ми и въздушна целува.
Хваща малкия Митко през кръста и го понася към кухнята, от където се носи аромата на леко изгорял сладкиш, но аз все пак, оценявам старанието му. И в просъница, някъде зад болката от прясната ми цицина, чувам гласът на съпругът си.
- Мите, остави майка си да поспи още малко. Защо сега я тормозиш с този фенер. Не ти ли стига, че я препъна с автомобилчето с дистанционно, което купихме вчера.
От сега искам да ви кажа, че това за бялата и сияйна светлина не е точно така, както представят по вестниците. Може и да има бяла светлина, но със сигурност аз не я видях. Може би и да е поради късогледството ми, същото заради което ме блъсна колата и ми причини този липса на комфорт.
Не беше най-добрият ден да те блъсне кола. Мъгливо е и като че ли ръми. Никога не съм усещала мъглата по подобен начин- валяща.
***
Спомням си, че в часовете по география ни учеха, че мъглата е вид облак или с други думи тя е облак, който започва от земната повърхност и намалява видимостта. Аз тогава толкова се бях впечатлила, че реших да си произведа мъгла сама, особено като разбрах, че има и мъгла, която се образува от охлаждане. По онова време изживявах своя дарк период и един експеримент, в кабинета по химия, ми се струваше много добър повод да изразя своята идентичност. Бях твърдо убедена, че ще предизвикам феноменален резултат. Но това, което успях да сътворя беше единствено светкавично телепортиране в канцеларията на директора.
Бях се постарала да смеся някакви вещества, които без малко не причиниха взрив, способен да изпотроши целия инвентар в стаята, добре че даскала по химия се случи наблизо и предотврати вероятния катаклизъм.
Няколко дни след посещението ми в дирекцията се наложи да навестя и детската педагогическа стая, за да ме разпитват и там. Заподозряха ме, че съм изсипала доволно количество мая в тоалетните на учителите. Помня една дебела жена, със ситно къдрава коса- цвят патладжан, седеше на някакъв стол с подлакътници. Но толкова беше огромна задницата на тази женица, че съвсем не на шега си помислих, че има някаква магия тук, за да може по-голямото /седалището й/ да влезе в по-малкото / седалката на стола/. Всичките ми тези мисли се разхвърчаха, щом започна щракането по пишещата машина- направо мозъчните ми клетки се задушаваха.
"Тряс, тряс тряс"- чувах аз и си мислих: "Тази не може ли да не блъска клавишите така, все едно я е яд на тях".
- Разкажи сега, моето момиче, защо отново се забърка в неприятност. Какво ти липсва?- сля се с такта на пишещата машина гласът на социалната служителка.
Какво да й обяснявам на тази стара вещица. Тя дали щеше да приема радушно новината, че исках да изразя себе си. "Да счупя синджира", дето има една приказка.
Може би всичко щеше да има съвсем различен развой, ако не бях решила все пак да се пробвам за трети път с химичните експерименти. Кипнах в малко вода, сол, сода и захар. Всъщност сега няма да ви давам готови рецепти, че току-виж се изкушите да се пробвате и вие, но успях да направя димка. Но така или иначе нищо друго, освен мен не изгърмя от училището.
За щастие, понеже баща ми имаше дебели връзки не ме забиха в ТВУ. Преместиха ме в една чудесна, според мен, гимназия, мисълта за която обаче депресираше нашите.
Там всички бяха като мен. Нямаше напудрени и розови куклички, които непрекъснато да ми дават за пример. Бързо намерих средата си и дори се изживявах като лидер. Събрах черен облак от бунтарки, които гледахме из под вежди и се движихме на тумба- същински страшилища. От страни човек можеше да ни сбърка с тайфун, понеже винаги минавахме като хали и изглеждахме зли.
Но всяка приказка има своят край. Бурята в сърцето ми утихна внезапно, когато за беда се влюбих.
Няма да ви обяснявам каква гадост е това. Усещаш в стомаха си разни вибрации. Определят ги като пърхащи пеперуди, в ушите ти звучат славейчета и чучулиги, а нощем идва на смяна звучният и живописен жабешки хор. Егати ужаса! Хилиш се като пълен идиот и чак ти иде да кажеш "добър ден" на съседката, която си брани цветната градинка, като бащиния. Иде ти да разцелуваш сестра си, която перманентно ти краде шоколада, който криеш в горния шкаф под старите книги на дядо си. Даже нямаш нищо против да изпълниш поетия ангажимент към стареца /разбирай бащата/, да ще измиеш ладата.
Категорично не е хубаво едно младо момиче да е влюбено. Останалите от тайфата ме заподозряха и почнаха да ме подбиват. Нарушавала съм им облака, имала съм цвят на захарен памук и почти същия вкус. А най-големият ужас дойде, когато установих, че всъщност си падам по баладите на Scorpions. Бях втрещена, след като се усетих да харесвам поезията в песента им Always Somewhere .
Никога няма да забравя Стойчо- обектът на чувствата ми. Лежейки с болка в тялото и взирайки се в тъмнината , преди да ме ослепи бялата светлина си спомних образа му: Висок. Рус. Синеок, усмихнат. Прилежен и късо подстриган със грижливо сресан настрани бретон. Доста хилав за моите предпочитания, но пък смелчага и мъжкар.
Прибирах се сама след училище. Отново беше мъгливо. Но този път не аз предизвиках мъглата- просто беше ноември. Минавах през Ботаническата градина, която обикновено беше безлюдна. Но пък беше най-краткият път до вкъщи. Две съмнителни типчета вървяха след мен известно време. Аз малко се притесних, че сестра ми ще изяде запасите ми от шоколад и за това ускорих крачката. Не че ме е хванало шубето. Обаче онези последваха темпото ми, скъсиха твърде много дистанцията и докато се усетя, започнаха да ме дърпат. Пари ми искаха, цигари- ей такива работи.
Добре де, признавам, стана напрегнато. Започнаха да ми обясняват, че ще ме срещнат със създателя и ми дуднеха нещо, което аз изобщо не разбирах. Тогава за първи път почувствах как кубинките ми стягат и не мога да се мърдам. Вкамениха се. Направо се сраснаха с асфалта и се почувствах като едно от всичките дървета наоколо- статична и вкоренена.
Изведнъж се появи Стойчо. Леко преведен от тежестта на раницата си. Винаги съм се чудила как може да си носиш всичките учебници на гърба, след като и една тетрадка по всичкология върши работа.
Задава се младежът, свиркайки с уста. Тъкмо си помислих, че най-големият смотаняк и зубър на випуска ще си духне под опашката щом фискира двамата бабаити, но стресът от последвалата случка тотално парализира и малко останалия живот в мен.
Той поздрави учтиво хулиганите и още по учтиво ги помоли да ме остават. Те разбира се не бяха съгласни една крехка вейка, като него, да им казва какво да правят и възразиха невербално, като се опитаха да позиционират юмруците си в стомаха и гърба на моя защитник. Истина ви казвам и в най-жестокия екшън не бях виждала подобни бойни умения, които демонстрира Стойчо. Точно с едно завъртане и две движения заши бандитите на цимента като бод тропоска.
Сетне, отличникът на училището ме хвана за треперещата ми ръка, усмихна се и ме попита:
– Хей, Чернокоске, добре ли си? И добави. – Нека те изпратя до вас, за да съм сигурен, че няма да ти се случи нещо лошо.
Чували ли сте парен локомотив когато спира на перона как свири? Ей така свириха и ушите ми. Имах чувството, че този парен локомотив, заедно с цялата си влакова композиция мина през мен и разчупва всичкото желязо, което грижливо отглеждах в себе си през всичките си шестнадесет години.
И като се вдигна тази ми ти мъгла, и като заблестя светът в цветовете на дъгата, като се накачиха дърветата с бели аромати се затъркаляха щастливите дни като на филмова лента.
*****
По едно време ми става топло. Леко отварям очи и виждам в лицето ми блести светлина от фенерче. Тъкмо да се надигна протестирайки истерично и Стойчо влиза в стаята, прави ми знак да си почивам, изпраща ми и въздушна целува.
Хваща малкия Митко през кръста и го понася към кухнята, от където се носи аромата на леко изгорял сладкиш, но аз все пак, оценявам старанието му. И в просъница, някъде зад болката от прясната ми цицина, чувам гласът на съпругът си.
- Мите, остави майка си да поспи още малко. Защо сега я тормозиш с този фенер. Не ти ли стига, че я препъна с автомобилчето с дистанционно, което купихме вчера.
