Постинг
05.09.2014 01:37 -
Приципи и гордост
Автор: ardea
Категория: Изкуство
Прочетен: 1159 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 05.09.2014 10:43
Прочетен: 1159 Коментари: 0 Гласове:
2
Последна промяна: 05.09.2014 10:43
17. НОЕМВРИ 11. 55 ч.
Вратата на класната стая се тресна и Мария побягна разплакана по коридора. Стъпките й отекваха в тишината на пространството. Мина покрай чешмите, където две момичета от съседните класове изчакваха края на часа. Те я погледнаха учудено. И с право. Мария имаше репутация на отличничка на випуска, на най-уравновесената и послушна ученичка, най- лъчезарната - любимката на всички учители.
А сега тя препускаше по училищните стълби видимо разстроена и гневна.
23.ОКТОМВРИ.
Есента беше в своя апогей. Циганското лято бе хукнало босоного и обагряше пъстрите листа със слънчевите си лъчи.
Мария вървеше по алеята на Градската градина с папка под мишница и вдъхваше от есените аромати. Толкова беше пъстро. Листата заспиваха неравномерно и цветове от жълто, оранжево и червено се сливаха в дивно море.
Тя обичаше тези есенни дни. Един слънчев лъч се закачаше със зелените й ириси и тя си сложи слънчевите очила. Седна на скамейката и запали цигара. Тъкмо издишваше утоляващо никотиновия дим като се зададе Виктор Николов.
Девойката почувства особен трепет в стомаха, все едно хиляди пърхащи крилца я обгръщаха. Усети как лицето и се обагря в алена боичка.
- Здравей, Мими. Ако знаеш колко си красива на фона на есента- усмихна се младият мъж и прокара рижия кичур коса на девойката през пръстите си.
Мария се опита да избегне погледа му, искаше й се да каже нещо, но думите сякаш бяха заседнали в гърлото и се бяха превърнали в огромна буца сладолед .
" Кафе, кафе, горещо кафе. Или направо огнемет за да я разтопя"- мислеше си девойката и сама на себе си се усмихна. Дръпна нервно от цигарата. И се опита да направи кръгчета с дима, но опита беше несполучлив.
- Слушай, млада госпожице- ние едно време цели локомотиви рисувахме с уста - чакай ще ти покажа как правихме сърчица.
- Но, Вие.. ъъъъм, ти, нали не пушиш и все ни обясняваш, колко вреден навик си създаваме?
- За каузата си струва да пропуша . - Разсмя за Виктор и демонстрира завидни умения, като образува малки сърцевидни фигурки от дима.
– Стига толкова вредни навици! Мисля да ти дам истинското си сърце, чаровна госпожице.- добави и я целуна.
Свечеряваше се. Ако някой беше попитал девойката какво е изпитала в този ден, тя вероятно не би намерила думи, с които да опише всичките онези красиви емоции, които я връхлитаха.
Понякога стоеше вечер в стаята си под луминесцентната лампа и рисуваше спомените от изминалия ден.
Рисуваше ги в портрета на Виктор.
" Г-н Николов, ах! " Прехвърляше си тази мисъл. " Как се докарах изобщо до тук?!"
***
- Прекрасно! Мария, всеки ден ме удивляваш все повече. Рисуваш наистина страхотно, макар и още сурово. Този усет, за композиция и цветове едновременно, се среща рядко, така самородно.
- Ласкаете ме, излишно, господине .
- Мисля, че няма да бъде неетично да те поканя в ателието си. Много ми се иска да работя с теб допълнително, извънкласно . Както ти от мен, така и аз бих могъл да науча много от теб.
С този диалог започна всичко в началото на есента. Тъкмо учебната година беше започнала. Николов - млад учител, постъпил на работа за първа година в елитната гимназия, където учеше Мария.
Тя пък беше се записала сип изобразително изкуство, защото обожаваше да излива океана си от емоции върху платното. Госпожа Тодорова, предшественица на Николов, която замина да работи в Германия, я окуражаваше. Но новият учител, като че ли хвана дарбата й, така както се хваща подивял жребец и го усмири, предаде й завършек и почерк.
Работеше с ученичката си в ателието и я учеше. Рисуваха протритите си взаимно. Той черпеше от ентусиазма й, тя се учеше от опита му. Той я напътстваше, а тя усещаше как сърцето й галопира в непозната и опасна посока.
Виктор долавяше тези трепети и не беше безразличен за случващото се.
Един петък Мария отново пристигна в ателието на художника. Родителите й бяха заминали за уикенда и я бяха оставили сама. Тя скоро щеше да навърши пълнолетие, така че нямаше за какво да се безпокоят. Бяха отгледали разумна и отговорна дъщеря.
Случи се вечер, в която есента показа и сърдито си лице. Излезе буря и дъждът се изливаше от небето, така все едно някой изсипва бездънни корита с вода. Нощта се раздираше от оглушителни гърмове и проблясъци от светкавиците.
-Страх ли те е ? -Попита Виктор.
Тя не успя да отговори, понеже в този момент съвсем наблизо се сгромоляса със силен тътен гръмотевица . Електричеството спря и стана тъмно като в рог. Само светлината от светкавиците озаряваше стаята за миг и всичко пак потъваше в мрак.
Момичето инстинктивно се вкопчи в учителя си. Толкова силно го стискаше, че имаше чувството че ноктите й са се впили дълбоко в рамената му. Едва когато навън утихна, тя се успокои и охлаби хватката си. Усети колко приятно е всъщност в обятията му. Усещаше аромата на кожата и косите му - стигащи до рамената му чупливи черни коси. Дали от уплахата, която изпита или от магнетичното ухание, Мария така и не разбра, защо потърси устните му със своите.
- Прощавайте! Не исках.
Промълви тя и се дръпна смутено. Но страстта се оказа по-силна от смущението. Флуидите ги бяха завладели с лилавата прегръдка на нощта.
Съботата се усмихна топла и слънчева. Термометрите показваха рекордните за краят на октомври 20 градуса. Напук на снощната буря.
Седемнадесет годишното червенокосо миньонче и високият двадесет и четири годишен младеж се изкачваха по калдъръмите на на Старинния Пловдив.
- Знаеш ли кое ми е любимото място? – Попита Виктор - Място, където никой не ходи. Изоставеният строеж над тунела. Между Античния и камбанарията на Св. Неделя. Често отивам там, за да рисувам града от високо. Искаш ли да ти покажа как аз виждам света?
17.НОЕМВРИ. 10.30 ч.
Мария стоеше на пейка в двора на училището и закусваше баничка, която току - що си беше купила от лавката. Времето се разваляше и тя бързаше да приключи със закуската си и да се прибере в сградата на училището. Имаха свободен час и тя щеше да отиде в кабинета по изобразително изкуство, при учителя Николов. Щеше да е интересно - очертаваше се да вали. " Намигване от съдбата”- мислеше си Мария- „По случай един месец заедно- пак се очертава дъжд- като по поръчка". Девойката зарея зеления си поглед в посивелия безкрай и се усмихна мечтателно.
- Видях те! - пред нея се хилеше Соня. - Всичко знам, а ти си мълчиш, маймунке!
Момичето лукаво присви клепачи. После с типично движение стовари раницата на земята и се настани до приятелката си.
– Какво знаеш, по-точно? - Мария леко заекна, но се опита да запази хладнокръвие.
– Разказвай! Знам всичко за даскала. Видях ви, да се натискате в Градската. Поне да се криете, щом е тайна. И най-вече, искам да знам, защо не ми беше казала? Доверие ли ми нямаш?
Соня се втренчи изпитателно в своята събеседница. Беше наясно, че искрящо сините й очи биха смутили всекиго, дори и уравновесено същество като Мимито.
" Моите очи, са детектор на лъжата" -обичаше да изтъква тя.
- Не отричай! Знаеш, че не си измислям. Видях те!- настоя Соня.
- Някой друг знае ли?
Мария отново почувства буца в гърлото, но този път, тя приличаше по-скоро на зловреден тумор, който разливаше отровата си по цялото й тяло.
- Спок, бе Мимка! Нямаш ли ми доверие? Как ще те издам? Ама, разравяй за даскалчето, сега. Хайде!
- Е, ти пък! То за разказване ли е? Нали знаеш, ще го уволнят, ако някой разбере, за нас? Ще си мъчиш! Нали?- примоли се Мария.
- Да, бе! То няма какво да ме предупреждаваш, нали ти казах. Ама искам да те помоля за една услуга. В смисъл, нали се сещаш? Имам нужда от помощ. Други ден Асен има рожден ден и денят ми трябва свободен. Не мога са се чупя от всичките часове, понеже имам доста неизвинени. А виж, че е средата на срока още. Личната ме заподозря и вече не иска да дава бележки.
- И какво искаш аз да направя? Да открадна печата на джипито, ли? Мария се опита да прозвучи духовото.
- Обади се анонимно, че има бомба в училище. Ти си любимка на учителите. Никой няма да те заподозре. Обаждаш се и сме квит. Навита ли си?- додаде сериозно Соня, докато не спираше да се възползва от изпитателния си поглед.
- Стига! Как може да искаш такова нещо? Знаеш мнението ми за тези работи.
- Хайде де! Какво се правиш на морална, докато се въргаляш за дългокосото художниче . А и знаеш, че никой няма да те заподозре. Теб те обожават направо.
17.НОЕМВРИ. 12.00 ч.
Мария излезе на двора и профуча през портата на училището. Изобщо не и пречеше, че ръмеше. Без друго гримът и беше размазан от обидата. И от сълзите.
Тя сама отчиташе, че гордостта винаги й е пречила. За това много от съучениците й не я харесваха, защото беше непримирима и следваше принципите си винаги.
Да се беше съгласила за бомбата. Кой щеше да разбере? Никой. Един телефон в дирекцията и готово. Обажда се и казва :
" В сградата има бомба"- и край. От фонокарта - какво толкова? Една шега - нищо повече. Щеше да я купи от супермаркета, че да не проследят номера. Щеше да ползва ръкавици, за всеки случай, не че обезателно някой щеше да се занимава да сваля отпечатъци. Това не е " От местопрестъплението Маями ". Щеше да си преправи гласа. Никой нямаше да се усети кой се обажда. Колко години, хората съобщаваха за бомби и никого не хванаха. Но пустата й гордост! Как щеше да допусне някой си да я изнудва, по този долен начин, тотално против принципите й? И то с такова нещо, като любовта!
Но не за това беше съкрушена Мария. Веднага след разговора си със Соня, тя отиде в кабинета по рисуване при Виктор и му разказа всичко.
А сега бягаше по улиците и като на стоп кадър споменът и браждеше в съзнанието :
- Луда ли си! - каза й той и я стисна здраво за китката. - Направи нещо, за да не се разчуе. Разчуе ли се, ще отричам! Направи нещо да затвориш устата на Соня. Чуваш ли!
- Причиняваш ми болка- опита да се отскубне тя.
- По -голяма болка ще ти причиня, ако някой разбере, че те чукам - Лицето на Виктор беше различно. Нямаше и помен от нежния поглед на художника, в който се влюби Мария.
Сълзите по страните на девойката се сливаха с дъжда, който образуваше водна стена пред себе си . Но тя продължаваше да бяга. Някъде по калдъръмите на Старинния град се препъна и падна. Ожули си коленете, но тази болка не й пречеше, както хилядите камшици, които се стоварваха върху сърцето й.
Сви се в сградата над тунела, в подножието на камбанарията- любимата изоставена сграда на Виктор.
Сама не усети колко време стоя там. Свечеряваше се.
Мария стъпи на единия от отворите- предназначени за прозорци и започна да се надвесва надолу, надолу.
Автомобилите, които се движиха по булеварда и изглеждаха смешни и малки, като детски колички от аутобан.
Светът се разля пред очите й.
Вратата на класната стая се тресна и Мария побягна разплакана по коридора. Стъпките й отекваха в тишината на пространството. Мина покрай чешмите, където две момичета от съседните класове изчакваха края на часа. Те я погледнаха учудено. И с право. Мария имаше репутация на отличничка на випуска, на най-уравновесената и послушна ученичка, най- лъчезарната - любимката на всички учители.
А сега тя препускаше по училищните стълби видимо разстроена и гневна.
23.ОКТОМВРИ.
Есента беше в своя апогей. Циганското лято бе хукнало босоного и обагряше пъстрите листа със слънчевите си лъчи.
Мария вървеше по алеята на Градската градина с папка под мишница и вдъхваше от есените аромати. Толкова беше пъстро. Листата заспиваха неравномерно и цветове от жълто, оранжево и червено се сливаха в дивно море.
Тя обичаше тези есенни дни. Един слънчев лъч се закачаше със зелените й ириси и тя си сложи слънчевите очила. Седна на скамейката и запали цигара. Тъкмо издишваше утоляващо никотиновия дим като се зададе Виктор Николов.
Девойката почувства особен трепет в стомаха, все едно хиляди пърхащи крилца я обгръщаха. Усети как лицето и се обагря в алена боичка.
- Здравей, Мими. Ако знаеш колко си красива на фона на есента- усмихна се младият мъж и прокара рижия кичур коса на девойката през пръстите си.
Мария се опита да избегне погледа му, искаше й се да каже нещо, но думите сякаш бяха заседнали в гърлото и се бяха превърнали в огромна буца сладолед .
" Кафе, кафе, горещо кафе. Или направо огнемет за да я разтопя"- мислеше си девойката и сама на себе си се усмихна. Дръпна нервно от цигарата. И се опита да направи кръгчета с дима, но опита беше несполучлив.
- Слушай, млада госпожице- ние едно време цели локомотиви рисувахме с уста - чакай ще ти покажа как правихме сърчица.
- Но, Вие.. ъъъъм, ти, нали не пушиш и все ни обясняваш, колко вреден навик си създаваме?
- За каузата си струва да пропуша . - Разсмя за Виктор и демонстрира завидни умения, като образува малки сърцевидни фигурки от дима.
– Стига толкова вредни навици! Мисля да ти дам истинското си сърце, чаровна госпожице.- добави и я целуна.
Свечеряваше се. Ако някой беше попитал девойката какво е изпитала в този ден, тя вероятно не би намерила думи, с които да опише всичките онези красиви емоции, които я връхлитаха.
Понякога стоеше вечер в стаята си под луминесцентната лампа и рисуваше спомените от изминалия ден.
Рисуваше ги в портрета на Виктор.
" Г-н Николов, ах! " Прехвърляше си тази мисъл. " Как се докарах изобщо до тук?!"
***
- Прекрасно! Мария, всеки ден ме удивляваш все повече. Рисуваш наистина страхотно, макар и още сурово. Този усет, за композиция и цветове едновременно, се среща рядко, така самородно.
- Ласкаете ме, излишно, господине .
- Мисля, че няма да бъде неетично да те поканя в ателието си. Много ми се иска да работя с теб допълнително, извънкласно . Както ти от мен, така и аз бих могъл да науча много от теб.
С този диалог започна всичко в началото на есента. Тъкмо учебната година беше започнала. Николов - млад учител, постъпил на работа за първа година в елитната гимназия, където учеше Мария.
Тя пък беше се записала сип изобразително изкуство, защото обожаваше да излива океана си от емоции върху платното. Госпожа Тодорова, предшественица на Николов, която замина да работи в Германия, я окуражаваше. Но новият учител, като че ли хвана дарбата й, така както се хваща подивял жребец и го усмири, предаде й завършек и почерк.
Работеше с ученичката си в ателието и я учеше. Рисуваха протритите си взаимно. Той черпеше от ентусиазма й, тя се учеше от опита му. Той я напътстваше, а тя усещаше как сърцето й галопира в непозната и опасна посока.
Виктор долавяше тези трепети и не беше безразличен за случващото се.
Един петък Мария отново пристигна в ателието на художника. Родителите й бяха заминали за уикенда и я бяха оставили сама. Тя скоро щеше да навърши пълнолетие, така че нямаше за какво да се безпокоят. Бяха отгледали разумна и отговорна дъщеря.
Случи се вечер, в която есента показа и сърдито си лице. Излезе буря и дъждът се изливаше от небето, така все едно някой изсипва бездънни корита с вода. Нощта се раздираше от оглушителни гърмове и проблясъци от светкавиците.
-Страх ли те е ? -Попита Виктор.
Тя не успя да отговори, понеже в този момент съвсем наблизо се сгромоляса със силен тътен гръмотевица . Електричеството спря и стана тъмно като в рог. Само светлината от светкавиците озаряваше стаята за миг и всичко пак потъваше в мрак.
Момичето инстинктивно се вкопчи в учителя си. Толкова силно го стискаше, че имаше чувството че ноктите й са се впили дълбоко в рамената му. Едва когато навън утихна, тя се успокои и охлаби хватката си. Усети колко приятно е всъщност в обятията му. Усещаше аромата на кожата и косите му - стигащи до рамената му чупливи черни коси. Дали от уплахата, която изпита или от магнетичното ухание, Мария така и не разбра, защо потърси устните му със своите.
- Прощавайте! Не исках.
Промълви тя и се дръпна смутено. Но страстта се оказа по-силна от смущението. Флуидите ги бяха завладели с лилавата прегръдка на нощта.
Съботата се усмихна топла и слънчева. Термометрите показваха рекордните за краят на октомври 20 градуса. Напук на снощната буря.
Седемнадесет годишното червенокосо миньонче и високият двадесет и четири годишен младеж се изкачваха по калдъръмите на на Старинния Пловдив.
- Знаеш ли кое ми е любимото място? – Попита Виктор - Място, където никой не ходи. Изоставеният строеж над тунела. Между Античния и камбанарията на Св. Неделя. Често отивам там, за да рисувам града от високо. Искаш ли да ти покажа как аз виждам света?
17.НОЕМВРИ. 10.30 ч.
Мария стоеше на пейка в двора на училището и закусваше баничка, която току - що си беше купила от лавката. Времето се разваляше и тя бързаше да приключи със закуската си и да се прибере в сградата на училището. Имаха свободен час и тя щеше да отиде в кабинета по изобразително изкуство, при учителя Николов. Щеше да е интересно - очертаваше се да вали. " Намигване от съдбата”- мислеше си Мария- „По случай един месец заедно- пак се очертава дъжд- като по поръчка". Девойката зарея зеления си поглед в посивелия безкрай и се усмихна мечтателно.
- Видях те! - пред нея се хилеше Соня. - Всичко знам, а ти си мълчиш, маймунке!
Момичето лукаво присви клепачи. После с типично движение стовари раницата на земята и се настани до приятелката си.
– Какво знаеш, по-точно? - Мария леко заекна, но се опита да запази хладнокръвие.
– Разказвай! Знам всичко за даскала. Видях ви, да се натискате в Градската. Поне да се криете, щом е тайна. И най-вече, искам да знам, защо не ми беше казала? Доверие ли ми нямаш?
Соня се втренчи изпитателно в своята събеседница. Беше наясно, че искрящо сините й очи биха смутили всекиго, дори и уравновесено същество като Мимито.
" Моите очи, са детектор на лъжата" -обичаше да изтъква тя.
- Не отричай! Знаеш, че не си измислям. Видях те!- настоя Соня.
- Някой друг знае ли?
Мария отново почувства буца в гърлото, но този път, тя приличаше по-скоро на зловреден тумор, който разливаше отровата си по цялото й тяло.
- Спок, бе Мимка! Нямаш ли ми доверие? Как ще те издам? Ама, разравяй за даскалчето, сега. Хайде!
- Е, ти пък! То за разказване ли е? Нали знаеш, ще го уволнят, ако някой разбере, за нас? Ще си мъчиш! Нали?- примоли се Мария.
- Да, бе! То няма какво да ме предупреждаваш, нали ти казах. Ама искам да те помоля за една услуга. В смисъл, нали се сещаш? Имам нужда от помощ. Други ден Асен има рожден ден и денят ми трябва свободен. Не мога са се чупя от всичките часове, понеже имам доста неизвинени. А виж, че е средата на срока още. Личната ме заподозря и вече не иска да дава бележки.
- И какво искаш аз да направя? Да открадна печата на джипито, ли? Мария се опита да прозвучи духовото.
- Обади се анонимно, че има бомба в училище. Ти си любимка на учителите. Никой няма да те заподозре. Обаждаш се и сме квит. Навита ли си?- додаде сериозно Соня, докато не спираше да се възползва от изпитателния си поглед.
- Стига! Как може да искаш такова нещо? Знаеш мнението ми за тези работи.
- Хайде де! Какво се правиш на морална, докато се въргаляш за дългокосото художниче . А и знаеш, че никой няма да те заподозре. Теб те обожават направо.
17.НОЕМВРИ. 12.00 ч.
Мария излезе на двора и профуча през портата на училището. Изобщо не и пречеше, че ръмеше. Без друго гримът и беше размазан от обидата. И от сълзите.
Тя сама отчиташе, че гордостта винаги й е пречила. За това много от съучениците й не я харесваха, защото беше непримирима и следваше принципите си винаги.
Да се беше съгласила за бомбата. Кой щеше да разбере? Никой. Един телефон в дирекцията и готово. Обажда се и казва :
" В сградата има бомба"- и край. От фонокарта - какво толкова? Една шега - нищо повече. Щеше да я купи от супермаркета, че да не проследят номера. Щеше да ползва ръкавици, за всеки случай, не че обезателно някой щеше да се занимава да сваля отпечатъци. Това не е " От местопрестъплението Маями ". Щеше да си преправи гласа. Никой нямаше да се усети кой се обажда. Колко години, хората съобщаваха за бомби и никого не хванаха. Но пустата й гордост! Как щеше да допусне някой си да я изнудва, по този долен начин, тотално против принципите й? И то с такова нещо, като любовта!
Но не за това беше съкрушена Мария. Веднага след разговора си със Соня, тя отиде в кабинета по рисуване при Виктор и му разказа всичко.
А сега бягаше по улиците и като на стоп кадър споменът и браждеше в съзнанието :
- Луда ли си! - каза й той и я стисна здраво за китката. - Направи нещо, за да не се разчуе. Разчуе ли се, ще отричам! Направи нещо да затвориш устата на Соня. Чуваш ли!
- Причиняваш ми болка- опита да се отскубне тя.
- По -голяма болка ще ти причиня, ако някой разбере, че те чукам - Лицето на Виктор беше различно. Нямаше и помен от нежния поглед на художника, в който се влюби Мария.
Сълзите по страните на девойката се сливаха с дъжда, който образуваше водна стена пред себе си . Но тя продължаваше да бяга. Някъде по калдъръмите на Старинния град се препъна и падна. Ожули си коленете, но тази болка не й пречеше, както хилядите камшици, които се стоварваха върху сърцето й.
Сви се в сградата над тунела, в подножието на камбанарията- любимата изоставена сграда на Виктор.
Сама не усети колко време стоя там. Свечеряваше се.
Мария стъпи на единия от отворите- предназначени за прозорци и започна да се надвесва надолу, надолу.
Автомобилите, които се движиха по булеварда и изглеждаха смешни и малки, като детски колички от аутобан.
Светът се разля пред очите й.
Няма коментари
