Дафина крачеше от стая в стая. Вече трети ден не я свърташе на едно място.
Нямаше много домакинска работа за вършене, а и ръкоделието си беше приключила. Нямаше ги и съседките, долу на пейката, че да слезе да си побъбри с тях.
Децата й също ги нямаше. Бяха се установили да живеят на запад. Всеки път я увещаваха да я вземат при себе си, но тя кротко отказваше.
- Къде ти ще ходя с вас по чужбините? И аз да съм ви грижа на главата. Тъдява ще си остана. Да има кой да ви среща като си идвате. По- мила ще съм ви така.
Изпращаше ги по живо и здраво и започваше да брои миговете до тяхното завръщане, веднага щом хлопнеше вратата след тях.
Вечерта беше хладна. Дафина се наметна с новата жилетка и седна в креслото. Пусна радиото, за да се разсее от потискащата тишина.Взе стария албум и го разгърна. Котаракът скочи в скута ѝ и се настани удобно.
- Ех , Писане и ти ли се нареди, да гледаш моите хора- погали го тя по муцунката.
От снимките се усмихваха лъчезарните личица на близнаците. Зад тях се редяха ту морски, ту планински пейзажи. Чуваше веселите им и възторжени гласове, когато за пръв път се возиха на въртележката в лунапарка. Виждаше закачливите им погледи, щом ги хванаха на местопрестъплението- наврени в казана с лютеница на баба им. Сякаш вчера беше денят, когато  те плахи, с чанти на гърбовете и букет в десница прекрачиха  за първи път училищния праг.
Усмихваше се Дафина и разлистваше пожълтелите тежки страници на албума. Отнесе се в спомени. Тежестта в гърдите й се покатери и застана като буца в гърлото, сетне проблесна в очите й.
Ето го и Петър - съпругът й. Единствената й любов. Тихата и скръб започна, когато преди тридесет и две години една вечер той не се прибра. Не се прибра и на следващата вечер. След подадения сигнал, милицията го обяви за издирване. Но следите му се прекъсваха до един овъглен и неразпознаваем труп. Скалъпиха версия, че това е изчезналият счетоводител Петър Каменов. Газова бутилка гръмнала в ръцете му, край язовир „Антон Ивановци”. Докато бил на риболов. Точка. Сложиха досието в архива и обявиха случая за приключен.
Обаче Дафина не вярваше. Беше сигурна, че работата е умишлено потулена и трупът е на някой скитник. Но беше сама, безсилна и слаба, за да се бори срещу системата. Какво можеше да стори една бедна учителка по немски?! Беше притисната в ъгъла. Синовете й бяха в първи клас - не можеше да ги обрече на глад. Наведе глава и се смири, но никога не успя да си прости. За това избягваше снимките на Петър - изпитваше вина. Сега обаче, нещо, като че ли я насили да посегне към албума.
    
   Изведнъж светлината в лампата потрепна и угасна. Радиото замлъкна. „ Ух, намериха кога да спират тока!” ядоса се на ум Дафина. Котаракът скочи на земята и се накокошини. Започна да съска и да мяучи силно.
- Стига си фучал, бе, Проклетнико - смъмри го гальовно стопанката.-ей сегичка ще стане светло.
Жената извади от килера свещ и я запали.
Когато се върна в хола на масата стоеше някаква непозната кутия. Дафина се стъписа, но я отвори. В кутията беше поставен плик адресиран до нея. Почеркът й беше смътно познат. Тя с трепещи ръце разкъса плика. От него извади изрезка от първа страница на вестник с днешна дата.  Пишеше на немски. „Нелеп инцидент отне живот на възрастен мъж”. Отстрани, до заглавието, се усмихваше лицето на Петър.

Беше остарял, но тя го разпозна веднага. И как можеше да бъде иначе? Той беше любовта на живота й.  Беше му останала вярна толкова години, защото цялото й същество вярваше, че е оцелял. И ето сега, вестникът, този мистериозен вестник  в ръцете й.
Стана течение и хладна струя въздух изгаси пламъка на свещта .Токът дойде. Радиото се включи - гръмна някаква музика. С периферното си зрение Дафина видя  черен силует да се измъква през входната врата. Но не трепна. Земята се люлееше под нозете й.
От течението пликът  падна на земята. Дафина се наведе, за да го вдигне. Имаше още нещо в него - бележка с надпис:  "Ела с мен."
Старицата почувства тласък, който, като че ли пряко волята й я поведе към  стълбището, после към улицата. До автомобила, паркиран пред входа, я очакваше  черният силует. Дафина го оприличаваше на млад мъж, но не беше сигурна. Подчини се на поканата му да  влезе в колата.
  Возилото се насочи към пустите черни пътища извън града. Жената усещаше как скоростта се увеличава извън ограничението. Адреналинът се покачваше и кръвта нахлуваше в главата й. Сърцето й биеше като лудо.
     Колата  внезапно  заби спирачки. Черният силует слезе от автомобила и подкани спътницата си да го последва.
 Пред нея се разкриваше безкраен каньон.  Огромни отвесни скали изчезваха в нищото . Сенките на високи борове се губиха в  небитието.  Реката, някъде в бездната бърбореше, а вятърът обгръщаше  Дафина  като перелина, влизаше   в гърба ѝ и ѝ издуваше дрехите. Тя се обърна - черният силует беше изчезнал.
   До сега никога не изчезваше. Никога не я беше оставял сама на ръба. Винаги беше до нея, докато тя се любуваше на  тъмнината и после отново я отвеждаше  там, от където я беше взел. Всеки път, вече тридесет и две години.
Тя отдавна  не се страхуваше, даже и харесваше всичко това, не взимаше редовно клозапина, който докторут и беше изписал. Съвсем убедителна беше и пред синовете си, че всичко е наред и, че виденията  са изчезнали и състоянието и е овладяно.
Но сега нещо се случи. Тъмната фигура я остави.  Дафина почувства облекчение.
  На мястото на силуета стоеше Петър и се усмихваше. Беше млад и красив - такъв, какъвто тя го помнеше. Една мека светлина се разля на хоризонта. Стори й се, че е изгрева . Сливайки се.


     ***

След  два дни, съседите  я намериха отпуснала глава на креслото и  прегърнала стария албум. Лицето и сякаш се усмихваше. Беше си отишла щастлива. На пода до нея се търкаляше изрезка  от   вестник.